Монашеството е висша проява на стремеж към духовен живот. По думите на преп. Симеон Нови Богослов то е “изкуство на изкуствата”, “ наука на науките”. Монашеството е пълно и свободно откъсване от този свят и живеене изключително за Бога. Монашеството е самотност в беседа с Бога и сам със себе си. То е стремеж към съвършенство. Истинското съвършенство се състои в сближаване с Бога и единение с Него. Този, който има това разбиране за монашеството, може да бъде монах. Монахът трябва да живее сам и да се стреми негов събеседник и помощник в живота да бъде Господ. Той трябва да живее така, че да се отобрази в душата му ангелски образ.

Велико нещо е да възлюбиш Бога от всичкото си сърце и душа и заради Него да презреш света с всичката му суета. Монашеският подвиг е свободен, непринудителен; единствено условие е искреното желание за следване на Христа. “Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери”, казва Господ /Мат. 16:24-25/. Дава се пълна свобода. Никой не се принуждава, но който пожелае да следва Христа, трябва да се отрече от всичко суетно, греховно, от всичко онова, към което го влече неговият собствен егоистичен стремеж към благоденствие. “Да вземе кръста си” – безропотно и търпеливо да понася всички ония изпитания и страдания, които животът му предлага, и така да върви след Христа. Да бъде готов да понася заради Христа различни изпитания, ако е необходимо, да положи живота си заради Него. Никой не може да следва Христа, без да носи кръста си, без да е готов заради Него да понася търпеливо всичко, което човешката злоба и дяволските козни могат да му нанесат. “И който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” – казва Христос /Мат. 10:38/.

Съгласно 43-то правило на VІ-я Вселенски събор монашеството е подвиг за всички, които желаят да живеят монашески. Спасителят казва:”Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън” /Иоан 6:37/. Монашеството е достъпно за всеки, защото е непрестанен подвиг на покаяние и непрекъснат стремеж към съвършенство. Всеки човек греши и се нуждае от покаяние, всеки носи Божи образ и трябва да се стреми към съвършенство. Но не всеки може да бъде монах; необходимо е призвание. “На които е дадено... Който може възприе, нека възприеме” – казва Господ Иисус Христос /Мат. 19:11-12/. И св. апостол Павел, когато говори за отношенията между съпрузите, изказва пожелание всички да следват неговия пример, а той живял безбрачно, сам, много скромно, в постоянен труд, пост и молитва. “Това обаче казвам като съвет, а не като заповед. Защото желая всички човеци да са като мене; ала всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак” , казва той /І Кор. 7:6-7/. Ако човек има призвание, но не поеме пътя на монашеството, значи изменя на призванието, греши и няма да се чувства честит. А дали има призвание, това всеки сам може да провери в себе си. Св. Антоний Велики отишъл в храма и чул думите Христови:”Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” /Мат. 19:21/.

Едни се отзовават на монашеското призвание по-рано, други – по-късно. А има някои, които по една или друга причина не отиват в манастир, но живеят съобразна това призвание. Те без да са облекли монашеско расо, без да са станали монаси по установения ред, живеят като монаси и следват пътя на монаха. Това са тези, които със стремеж към идеала на съвършенството вървят по стъпките на Христа, имат пред духовния си поглед Неговия свят лик и постоянно звучат в ушите им Неговите слова: ”Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” /Марк. 8:34/; “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” /Мат. 11:28/. Те не по-малко от поелите пътя на монаха се стремят да се предпазват от съблазните на света и да проявяват старание да живеят в телесна и духовна чистота.

Като се говори за монашество, в строгия смисъл на подвижничество в манстира, нека се отдава дължимото уважение към благочестивия живот на монасите, защото стремежът е духовното съвършенство по стъпките на Христа.

"Едни принасят на Бога сребро и злато, други нежни копринени тъкани, а трети изливат чисти капки сълзи – някой сам себе си поднася в непорочна жертва пред Христа. Ти принеси на Христа следния дар: има служители Божии – дай им пълна свобода, дай свобода на тези, които със спокоен дух, с чисто сърце мнозина други въвеждат нагоре и ги правят таиници на небесното. Дай свобода на всички Христоносци, които стоят по-високо от земята, които не носят съпружески вериги, които не се докосват до света, които денонощно с песни славословят Бога, които са чужди за земните придобивки, с които князът на мира съблазнява жалките земнородци, като се надсмива над тях, давайки ги ту на едного, ту на другиго. Дай свобода на тези, които имат едничко висше богатство – надеждата да получат това, което не гине и което не минава от ръка на ръка. Те не се нуждаят от сребро, което би любило своята плът; не се опират на юношеска ръка, т.е. на деца; не възлагат надежда на еднокръвни и другари, на кръв и на прах, които на утрото умират; те в градове и общества не се гордеят със самонадеяна сила, която прилича на мощта на слабия вятър, нито пък търсят скоропреходна човешка слава – тази наслада за съновидците: те насочват целия си дух към Бога, на божествения твърд камък завързват те кораба си. Те са тайновидци на съкровения живот в Христа и когато тоя живот се открие, те ще блестят в слава, съзерцавайки чистото сияние на Светата Троица. Това ще бъде впоследствие. За тях, които са възлюбили небесния живот, земното нищо не струва – то е дим и прах.
Едни от тях се наслаждават на пустинните пещери, на готовите по голата земя легла, ненавиждат домовете, бягат от градското множество, обичат усамотяването, сродно с небесната мъдрост; други пък се изнуряват с железни вериги и изтощавайки плътта, едновременно изтощават и греха; трети пък, затворени в тесни жилища, подобно на зверове, не са срещнали човешко лице. Те, често подражавайки наполовина на Христовото търпение, по двадесет дни и нощи прекарват без храна! Ще се похваля: в числото им имаше овца и от моето стадо. Някой си пък бе вързал с мълчание език и уста и само духом възнасяше хвала на великия Бог. Те всички са служители на всемогъщия Бог и всеки от тях е съвършен в своя път на благочестие. С леки стъпки тъпчат те земята: тези безценни камъни на великия храм, които Христос свързва с рядко съгласие на духа. С нищожни искри те прекарват тукашния си живот в оскъдност: слабо отстъпват пред виновника на злото – стомаха; осмиряват в себе си жестокия метеж на страстите – тези черни вълни, раздвижвани от Велиара; имат мярка в говор и мълчание; държат в юзда и смеха, и слуха и очите си. Без обувки, с невчесани коси, със сълзи на очи, с дрипи на рамене – тези земни мъртъвци живеят с мисълта за небесното, и непрестанно имат пред погледа си великата Божия слава и блаженството на благочестивите души.”